Балчик, изгубеният рай на Велика Румъния

Книгата е спокоен и сладостен разказ, в който се усеща много човешка топлота, каквато авторът видимо изпитва към мястото и неговата история. Мъдра и критична към някогашните румънски претенции към града и областта му, книгата заедно с това подразни хора, склонни тайно да подхранват националистическо мислене и да не допускат съживяване на подобни спомени. Но има ли по-добро лечение на индивидуалните и колективни травми от познанието, от узнаването на истории и истини?

Художниците, писателите, архитектите, харизматичната кралица Мария и раждането на онова, което днес познаваме като „Двореца” и градините му, любовите, интригите, паденията и извисяванията сред румънската аристокрация и интелигенция, обединявана от магията на Балчик – всичко това е събрано в малко повече от стотина страници, които отварят нови прозорци пред въображението към един колкото исторически, толкова и измислен Балчик. Въображем Балчик – какъвто, впрочем, той вероятно е за всекиго по различен начин.

Вижте откъс от книгата:

„Темата на тази книга е Балчик: Балчик през румънския му период, от 1913 до 1940 година. Един хем реален, хем въображаем Балчик: такъв, какъвто са го виждали, такъв, какъвто са го искали румънците: едно различно кътче на картата на Румъния, нещо като рай, а може би и място на нови начала.

След години мълчание, след години забрава Балчик се връща в румънското публично съзнание. Безброй картини в музеите го показват такъв, какъвто е бил някога, и най-вече такъв, какъвто са го виждали художниците, а там, на място, „Тихото гнездо“ на кралица Мария, посещавано от все повече румънци, стои като трайно свидетелство за отдавна отминали, но не чак толкова далечни времена.

Какво е останало днес от някога румънския Балчик?

На първо място, дворецът и цялото имение на кралица Мария, които в крайна сметка се спасяват от разрушение. Те се използват за туристически цели и без съмнение представляват основната атракция на мястото.

От построеното от Хенриета Делавранча е запазено кметството (превърнато в градски музей) и по-малко от половината от жилищните постройки. Изчезнали са „Ветровете, вълните“ на генерал Расовичану, вилата Нае Йонеску-Поповичи-Лупа, вилата Григоре Юниан, вилата Стелиан Попеску… Запазените са вилите Канчиков, Елиза Братиану, Мошеску, както и (в лошо състояние) „Кулата [без кула] на Мугур“. Най-голям „късмет“ е извадила вилата Пиллат, превърната в ресторант (макар и не това да е било предназначението й), разположена на самия морски бряг и изглеждаща изключително добре. Вилата Смарандеску е също така добре поддържана, но пък величествената вила Куцеску-Щорк стои изоставена; трудно е да си представим, че би могла да бъде разрушена…, но пък да се разрушава е толкова лесно.

На брега е изграден път, който не е съществувал преди, когато „Тихото гнездо“ и другите вили, тераси и каменни стълби са слизали директно към морето…

Кралица Мария е на голяма почит…, особено на „туристическа“ почит. Отново е станала покровител на мястото. Най-модерният хотел носи нейното име. Навсякъде има разнообразни сувенири с нейния лик.

Има и нещо като румънско „възвръщане“. След като е бил напълно загубен и забравен, чрез едно историческо уравновесяващо движение Балчик като че ли иска да се възвърне „малко“. Отново се чува румънска реч – обяснимо явление, имайки предвид, че повечето посетители са румънци… Градските легенди за „румънския“ период процъфтяват, още повече, че това, което се е случвало тогава в румънската зона, и особено в имението на кралицата, е било отделено от живота на местните хора и съответно е било забулено в тайнственост.

„В Балчик – пише в един туристически пътеводител – са в обръщение множество легенди за живота на кралица Мария. Тя организирала величествени приеми, на които събирала множество хора на изкуството и представители на румънската аристокрация. Слухът казва, че принц Кирил, братът на тогавашния български цар Борис III, бил влюбен в нея. Мария обаче дарила любовта си на един красив турски търговец, който спасил дъщеря й Илеана от удавяне. Много слухове има и за салона за пушене, където имало малък басейн с жълти възглавнички и стъклени витражи. Кралицата давала на гостите да пушат опиум и след това слушала скришом разговорите им иззад витражите.“

Всичко това е напълно невярно.

Не само в Балчик, а на първо място в румънските среди, битувал слухът, според който влошаването на здравословното състояние и в крайна сметка смъртта на кралицата били предизвикани от куршум, който я бил ударил по време на спречкване между крал Карол и принц Николае; вариантът от местния фолклор привнася нови детайли (било дуел между двамата братя) и поставя инцидента в двореца в Балчик.

В последно време се налага и една друга легенда: в имението в Балчик било извършено престъпление; бил убит някакъв принц, близък роднина на кралското семейство, чичо на Мария или на Карол, или нещо от този род. Кой ли е бил той, знаейки, че все пак броят на чичовците е ограничен, а идентичността им е позната? По-ясна от тази на убития изглежда идентичността на убийците: подозренията са насочени към членовете на Желязната гвардия. Този епизод е предаден с всички подробности в една брошура, чийто автор си поставя за цел да възстанови пълната истина за историята на Балчик. В услуга на един немски писател – Ян Конефке, който с удоволствие е заел темата в романа си „Седемте живота на Феликс К.“ (Вярно е, че един писател не е длъжен да казва истината, а дори е препоръчително да разказва и неверни неща.)

История, легенда, кой ли знае каква е истината?

Всъщност превръщането в легенда е добър знак, симптом за жизненоспособност. С нас остава само онази част от миналото, която може да разпалва въображението. Балчик е Балчик именно защото над реалния Балчик, преобразявайки го, се е настанил един въображаем Балчик.

Лучиан Боя е роден в Букурещ през 1944 г. Той е професор по история в Букурещкия университет. Неговото творчество включва голям брой книги, издадени в Румъния и Франция, както и преводи на английски, немски и ред други езици. Занимава се най-вече с историята на идеите и на въображаемото и се отличава както с теоретични творби върху историята (Играта с миналото) и въображаемото (За една история на въображаемото), така и с изследвания на широка гама от митологии (от извънземния живот и края на света до комунизма). Автор е и на нови интерпретации относно историята на Запада, на Франция и на Германия. През 1997 неговата книга „История и мит в румънското съзнание“, преведена на български език през 2010 г., стана събитие и се превърна в отправна точка при предефинирането на румънската национална история, а и на историята на Балканските държави.

Преводът от румънски на „Балчик: Малкият рай на Велика Румъния“ е на Стилиян Деянов.